"Жената, която гасеше свещите" илюстрация към разказ от "De Puta Madre" на Иво Тодоров - 2007
"The woman, who put out the candles" illustration for short story from "De Puta Madre" of Ivo Todorov - 2007
Храмът беше изпълнен с хора. Навън циганки продаваха грубо накъсани върбови клонки и пролетни цветя, циганчета пригласяха с оферти за още върбови клонки, отрязани кой знае къде, а вътре свещеници раздаваха осветени върбови клонки и щедро ръсеха със светена вода миряните.
Цветница е истински празник и то не само за хората, които имат имен ден, но за всички, защото наистина усещаш, че пролетта е вече тук, че мъката и студът на зимата (ако го е имало) си е отишъл, че утре започва Страстната седмица и след Велики понеделник, Велики вторник, Велика сряда и Велики четвъртък ще дойде Разпети петък и после – Възкресение Христово. За вярващите тези празници имаха много дълбок смисъл, за някои бяха просто повод жената да направи вкъщи голяма купа със зелена салата и да напържи цяла тенджера с кюфтета.
За кюфтета си мислеше и жената, която помагаше в църквата. Просто защото от близката кооперация вече ухаеше на пържено. Жената беше на 79 години и това отвсякъде й личеше, бръчките й наподобяваха пустинен пейзаж, макар самата тя никога да не беше излизала от града даже за да отиде до съседния град, сивите коси бяха сухи и стърчаха тук-там изпод забрадката, а ръцете знаеха много за целия й живот, който тя започна сама, изоставена от родителите си, и скоро щеше де завърши пак сама – овдовя на 54, а преди 5 години почина единствената й дъщеря.
Рано сутринта жената премете пред църквата, забърса вътре, изми свещниците, натопи пролетните китки, закичи с цвят иконите, помоли се набързо и запали първата за днес свещ пред Богородица.
В ранната утрин скоро пред иконата на Светата Дева горяха множество свещи, горяха и догаряха. И пред другите икони беше същото. Богомолците нямаха възраст, по-точно бяха на всякаква възраст и жената от църквата понякога се заглеждаше във върволицата. Когато беше по-млада изучаваше с по-голямо любопитство кой влиза и излиза от храма, кой как пристъпва, какво носи, как се кръсти, как прикляка, как се появяват сълзи в очите, как белите лица понякога са по-бели под черните забрадки, как черните костюми се сливат със сумрака. Сега вече не й се гледаше толкова, не й беше важно кой за какво идва, как се моли и дали се моли, как прави кръстен знак – прикрито или искрено, просто беше на работа, просто изпълняваше задълженията си в божията обител. А на празниците в храма имаше много работа.
Свещите бяха като фитили – палеха ги, търсеха свободни дупки, пъхаха ги в свещниците, съседните свещи веднага нагряваха току-що запалената, тялото се сгърчваше, превиваше, свещта се топеше в долната си част още преди пламъкът от върха й да е слязъл надолу. Свещниците прегряваха. Восъкът капеше. Капеше по пода, по ръцете на вярващите, по обувките им, по дрехите. Понякога дошлите в храма остъргваха пръстите си от покапалия восък, докато се молеха наум, загледани в образа на някой светец, понякога не обръщаха внимание на восъка, защото капката восък, изгорила пръста им, не беше нищо в сравнение с мъките Господни.
Жената се грижеше свещите да не капят толкова или поне да не става излишна навалица по свещниците. Многолюдната опашка от ръце, протегнали запалени свещи, превръщаше собствените й ръце в машина – почистваше свещниците и изгасяваше догорелите свещи и в същия момент свещниците пак бяха обсипвани с пламъците на новите свещи, запалени с надежда.
Жената се уморяваше много по празниците. Свещниците вече бяха свръхусилие за изтощените й ръце. А посетителите на храма ставаха все повече и повече и палеха огромно количество свещи. Жената обикаляше от свещник на свещник, от икона на икона и изпълняваше задълженията си съвестно, както всеки друг ден. Пламъците растяха застрашително, новите свещи блясваха под купола и веднага попадаха под топлината на останалата мозайка от свещи, топяха се и съскаха, пръскаха искрици и продължаваха да капят обилно по пода.
Жената вече не смогваше да почиства свещниците. Ръцете й съвсем отмаляха, очите й се замъглиха. Спомни си как за първи път самата тя влезе в храм преди мнооооого години и как не знаеше какво да прави запалената свещ. Спомни си, разбира се, и за венчавката със съпруга си в същата тази църква и за опелото на дъщеря й пак тук.
Самотен мъж влезе в църквата малко преди обед. Беше угрижен и сякаш не виждаше другите хора. Загледан в краката си, той измина пътя към иконата на Св. Богородица, запали последователно три свещи и се прекръсти три пъти. Чак тогава погледна надясно, където някаква жена явно се молеше, защото стоеше на едно място и не помръдваше, и после мъжът извърна само очи, без да движи главата си, отново съм свещника.
Запалените от него свещи вече ги нямаше. Жената, която гасеше свещите, ги беше извадила и загасила в кофата с вода отдолу. Мъжът забеляза, че жената по същия начин гаси свещите и на другите хора, едва запалени. Опита се да я оправдае, че навалицата е голяма, че има опасност някой да се изгори от мултиплициращия се пламък, после пак се ядоса и беше готов да я напсува, но се спря, защото все пак беше в храм.
А жената, която гасеше свещите, продължи да гаси другите свещи, които бяха запалени само преди секунди, но попаднали в общия казан на свещника бързо ставаха просто нагорещен восък, който изтичаше по пода. Жената, която гасеше свещите, обра каквото можа пред иконата на Св. Георги и с бавни стъпки тръгна да гаси свещите на големия свещник, вляво от входа.
|
.jpg)
